Снимка: Мая Любенова / Maya Lyubenova
Доц. Младен Влашки отдавна е известен сред българската общност във Фрайбруг, но отскоро е част и от ръководството на Българското дружество БГ681 в града. Той пое поста Втори председател на 12 декември 2020 с пълното мнозинство от гласовете на последното редовно Отчетно-изборно събрание на дружеството, което прие промени в Устава и Управителния съвет.
В новата си роля доц. Влашки планира да обогати културния живот на своите сънародници, изграждайки мост между България и Фрайбург. Своята визия и впечатленията си от обществения живот на българите в града той сподели в специално интервю за БГ681.
Доц. Влашки, какво ви доведе в град Фрайбург?
- Сбор от случайности ме доведе тук. Преди няколко години Пловдивският университет, в който преподавам, съвместно със Славянския семинар на Фрайбургския университет, организира научна конференция във Виена. Аз бях включен в програмата с представяне на една моя книга и така се запознах с проф. Елизабет Шоре. Тя и проф. Рабус от Университета във Фрайбург са местните застъпници за наличие на българско съдържание в програмите на Славянския семинар. Веднага щом се обяви вакантна позиция за лектор по български език, литература и култура в Семинара, аз кандидатствах, спечелих конкурса и ето ме във Фрайбург.
Познавате ли много българи тук?
- Не толкова, колкото бих желал, защото аз съм обществен човек. Харесвам да се виждам с хора, да дискутирам, да споделям с тях, а и те с мен, възможности за разни начинания. И все пак не мога да се оплача, че ми липсват достатъчно контакти. Познавам, разбира се, част от студентите, които следват във Фрайбургския университет, една група българи, с които се запознах на един от последните пикници преди строгата карантина, друга група с интереси към народните танци и още.
Как оценявате социалния живот на българската общност в града?
- От не чак толкова дългия ми престой тук виждам едно желание за срещи и за общи преживявания сред сънародниците ни тук – типичен пример са традиционните коледни тържества или гостуването на творци и артисти от България. Виждам и желание от страна на ръководството на Българското дружество БГ681, с които се запознах, да подпомогнат този процес, да изградят тази мрежа от отношения и да я утвърдят. Защото иначе ние, българите, се търсим предимно, когато имаме някаква практическа нужда един от друг. Затова мога да кажа, че виждам организационния живот на българското дружество като млад, но жизнен и надежден.
Вече от няколко години вие сте основен инициатор и организатор на „Дни на българската култура“ във Фрайбург, които се радват на жив интерес, както от местните българи, така и от немците, живеещи в града. Ще видим ли продължение тази година?
- Тази инициатива възникна много логично от обстоятелството, че родният ми град Пловдив беше Европейска столица на културата през 2019 г. Аз от дълги години работя в тази сфера – през 1999 г. бях един от основните организатор на програмата „Европейски културен месец в Пловдив“, която съпътстваше тогавашната европейска културна столица Ваймар. И знам, че културата не бива да си остава домашно постижение, а да служи за опознаване, за създаване на контакти, за динамика на отношения и т.н. Свързах се с Фондацията, която реализира програмата през 2019 г., и тя подкрепи провеждането на „Дни на българската култура“ във Фрайбург. Някак естествено около тях се сработиха българското студентско дружество, българското дружество БГ681 и колегите от Славянския семинар. В края на събитията всички се обединихме около желанието инициативата да продължи. За следващото издание на „Дни“-те през май 2020 г. беше направена програма, беше уточнена логистиката, бяха ангажирани участниците и… дойде корона-вирусът. Та сега чакаме да си отиде, да се поотърсим от наложеното ни дистанциране и липса на общуване и да продължим напред.
С какво може още да се обогати културният и обществен живот на българската общност във Фрайбург?
- Два са пътищата за обогатяване на културния живот: начинания вътре в общността и засилване на контактите с други общности: гостуване на творци от България, гостуване на приятелски начала и популяризиране на инициативи на българските дружества в Щутгарт, Манхайм, Страсбург, Базел и т.н. До едно равнище тези инициативи могат да бъдат осъществени чрез ентусиазъм. Но от едно определено равнище нагоре е необходимо финансиране. Може би най-големият проблем е липсата на категоричен спонсор (примерно голяма фирма, която има интереси в България или обратното). Когато имаш такъв спонсор, като организатор е по-лесно да кандидатстваш по различни програми, както тук във Фрайбург, така и в България.
Бихте могли да се ангажирате с каузата по време на мандата ви, като Втори председател на БГ681 ... Как виждате своята роля в дружеството през следващите две години?
- Приех това предизвикателство, защото виждам желанието на сънародниците ми във Фрайбург да общуват въз основа на културни преживявания – тук има българско училище за малките, група за изучаване на народни танци, срещи със студентсата общност при организирането на различни кино-вечери и т.н. В подобни начинания бих могъл да съм полезен, тъй като съм не само литературен историк и университетски преподавател, но и съм живо свързан с българската култура – предимно с литературата, театъра, изобразителното изкуство и медиите. Познавам хората от гилдиите и няма да бъде никакъв проблем с граденото през годините доверие между нас да организираме съвместни начинания. Тоест, от една страна мога да бъда мост между Фрайбург и България в сферата на образователните и културни инициативи, а от друга съм готов да развивам контакти и запознанства с близки до нас организации и хора.
Планирате ли завръщане в България след края на мандата ви във БГ681?
- Със сигурност накрая ще се върна в България, но дотогава няма да мисля за завръщането (аз и оттук си върша делата в Родината). Ще мисля за това как с общността на българите във Фрайбург да преживеем хубави моменти с хубаво настроение в срещи с изкуство, с култура, с интересни хора. Защото без естественото духовно общуване, дори и когато не го осъзнаваме, ние боледуваме. Мисля, че ситуацията, в която ни въвлече пандемията, ни накара да почувстваме това и чрез личния си опит.